Румена Шиндлер-Коларова

Откъс от повестта

"Имало едно време"

Баща й нямаше да разбере! Невъзможно! Съвършенно невъзможно, нито да му каже, нито тайно да се омъжи пряко волята му! А нима можеше да прежали Захари?! Какво можеше да направи? Да се престори на безсърдечна кокетка като онази скала отсреща, издигнала осанка на самия бряг?! Морето, влюбено в нея, я обгръща ту нежно, ту по-буйно и се мъчи да я отнесе със себе си. Но тя остава недостъпна. Морето разхлабва прегръдката си, оттегля се за миг назад и отново се връща с двойно по-голям порив. Една след друга вълните прииждат, отдръпват се и пак се догонват, но скалата все не се подава. Само понякога отронва по някоя песъчинка: по някоя празна надежда за морето. Времето минава. Дни, седмици, месеци... векове... Но нито скалата се помръдва, нито морето се успокоява. И двамата са разочаровани, макар да чувстват, че си принадлежат взаимно. Защо ли моретата се влюбват в скалите по брега? Не знаят ли, че никога не могат да ги имат за себе си?!

Из повестта "Имало едно време", Издателство "Аб" : София, 2003, 11 стр., ISBN 954-737-377-3

Немски Френски
© Румена Шиндлер-Коларова 2006, all rights reserved
webmasters@roumena.net